Какво има в името?

от Ричард Столман

Имената изразяват значения — нашият избор на имена определя значението на това, което казваме. Неподходящото име дава на хората грешна представа. Една роза под каквото и да е име би ухаела хубаво — но ако я наречете химикалка, хората ще са доста разочаровани, когато се опитат да пишат с нея. Ако наричате химикалките „рози“, хората няма да осъзнават за какво са полезни те. Ако наричате операционната система Линукс, това внушава погрешна представа за произхода, историята и целта на системата. Ако я наричате GNU/Линукс, това дава представа (макар и не пълна) за вярната идея.

Наистина ли има това значение за нашата общност? Важно ли е дали хората знаят за произхода, историята и целта на системата? Да — защото хората, които забравят историята, са обречени да я повторят. Свободният свят, който се изгради около GNU/Линукс не е гарантиран да оцелее; проблемите, които ни подтикнаха да разработим GNU, не са напълно изкоренени и заплашват да се върнат обратно.

Когато обяснявам защо е уместно операционната система да се нарича GNU/Линукс вместо Линукс, хората понякога отговарят по този начин:

Дори при положение, че проектът GNU заслужава признание за работата си, струва ли си да се вдига шум, когато хората не отдават необходимото? Не е ли по-важно, че работата е свършена, а не кой я е свършил? Би трябвало да си отдъхнете, да се гордеете с добре свършената работа и да не се безпокоите за заслугите.

Това би бил мъдър съвет, само ако ситуацията беше такава — ако работата беше свършена и е дошло време за почивка. Де да беше така! Днес все още е пълно с предизвикателства и не е време да приемаме бъдещето си наготово. Силата на нашата общност се опира на отдадеността ни към свободата и сътрудничеството. Използването на името GNU/Линукс е начин хората да си напомнят това и да осведомяват останалите за тези цели.

Възможно е да се пише добър свободен софтуер и без да си мисли за GNU; много добра работа е била свършена в името на Линукс. Но още от самото си възникване, терминът „Линукс“ е бил свързан с философия, която не е отдадена на свободата за сътрудничество. След като името се използва все по-широко и в бизнеса, ще имаме дори още повече проблеми да го свързваме с общностния дух.

Голямо предизвикателство за бъдещето на свободния софтуер идва от тенденцията на компании, разпространяващи дистрибуции на „Линукс“, да добавят несвободен софтуер към GNU/Линукс в името на удобството и производителността. Всички разработчици на големи комерсиални дистрибуции правят това; никой не издава дистрибуция, която да е напълно свободна. Повечето от тях не обозначават ясно несвободните пакети в техните дистрибуции. Много дори разработват несвободен софтуер и го добавят към системата. Някои възмутително рекламират „Линукс“ системи, лицензирани „за инсталация“, които предоставят на потребителите толкова свобода, колкото и „Майкрософт Уиндоус“.

Хората се опитват да оправдават добавянето на несвободен софтуер в името на „популярността на Линукс“ — на практика, ценейки популярността повече от свободата. Понякога това се признава открито. Например, сп. „Уайърд“ писа, че Робърт Макмилан, редактор на сп. „Линукс“, „чувства, че преходът към софтуер с отворен код трябва да е подхранван от технически, а не политически решения“. А изпълнителният директор на „Калдера“ открито призова потребителите да изоставят стемежа към свобода и да работят за „популярността на Линукс“.

Добавянето на несвободен софтуер към системата GNU/Линукс може и да увеличава популярността, ако под „популярност“ имаме предвид броя на хората, които използват GNU/Линукс в комбинация с несвободен софтуер. Но в същото време, това безусловно окуражава общността да приеме несвободния софтуер като нещо хубаво, и да забрави стремежа към свобода. Не е добре да караш по-бързо, ако не можеш да се задържиш на пътя.

Когато несвободната „добавка“ е библиотека или инструмент за програмиране, тя може да се превърне в капан за разработчиците на свободен софтуер. Когато те пишат свободен софтуер, който зависи от несвободен пакет, техния софтуер не може да бъде част от напълно свободна система. По този начин „Мотиф“ и „Кю ти“ хванаха в капан огромна част от свободния софтуер, създавайки проблеми, решаването на които отне години. Проблемът с „Мотиф“ не е напълно разрешен, понеже „Лестиф“ има нужда от доизглаждане. По-късно, несвободната реализация на Джава на „Сън“ имаше подобен ефект — „клопката на Джава“, за щастие вече извън действие.

Ако общността ни продължава да се движи в тази посока, може да пренасочи бъдещето на GNU/Линукс към мозайка от свободни и несвободни компоненти. След пет години със сигурност ще имаме доста свободен софтуер; но ако не сме внимателни, той почти няма да бъде използваем без несвободния софтуер, който потребителите очакват да намерят заедно с него. Ако това се случи, нашата кампания за свобода би била провалена.

Ако издаването на свободни алтернативи беше просто въпрос на програмиране, разрешаването на бъдещи проблеми би могло да става по-лесно, когато ресурсите за разработка на общността се увеличат. Но ние се изправяме пред препятствия, които заплашват това да стане по-трудно: закони, които забраняват свободния софтуер. При положение, че софтуерните патенти взимат връх, и закони като ЗАПЦХ (DMCA) се използват, за да забраняват разработката на свободен софтуер за важни задачи като гледане на DVD или слушане на поток „РиълАудио“, ще се окажем в безизходица. Няма да имаме ясен път за борба против патентованите и секретни формати за данни, освен да отхвърлим несвободните програми, които ги използват.

Посрещането на тези предизвикателства ще изисква най-различни видове усилие. Но това, от което се нуждаем най-много, за да се противопоставим на което и да е предизвикателство, е да помним целта — свободата за сътрудничество. Не можем да очакваме едно обикновено желание за мощен и надежден софтуер да мотивира хората да полагат големи усилия. Имаме нужда от онзи вид решителност, който хората проявавят, когато се борят за свободата си и за общността си — решителност да продължаваме с години и да не се отказваме.

В нашата общност, тази цел и тази непоколебимост произлизат основно от проекта GNU. Ние сме тези, които говорим за свободата и общността като нещо, което трябва да се отстоява; организациите, които говорят за „Линукс“, обикновено не казват това. Списанията за „Линукс“ са пълни с реклами на несвободен софтуер; компаниите, които пакетират „Линукс“, добавят несвободен софтуер към системата; други компании „поддържат Линукс“ като разработват несвободни програми за GNU/Линукс; групите потребители на „Линукс“ обикновено канят продавач да представя тези приложения. Основното място, където хора от нашата общност могат да попаднат на идеята за свобода и непоколебимост е в проекта GNU.

Но когато хората попаднат на него, ще почувстват ли, че се отнася до тях?

Хората, които знаят, че използват система, произлизаща от проекта GNU, ще видят пряка връзка между тях и GNU. Те няма автоматично да се съгласят с философията ни, но ще видят поне една причина сериозно да се замислят за нея. За разлика от тях, хората, които се считат за „потребители на Линукс“ и вярвят, че проекта GNU е „разработил инструменти, които се оказват полезни за Линукс“, обикновено възприемат само непряка връзка между себе си и GNU. Те може просто да пренебрегнат философията на GNU, когато попаднат на нея.

Проектът GNU е идеалистичен, и всеки, който насърчава идеализма, днес е изправен пред огромно препятствие: преобладаващата идеология окуражава хората да отхвърлят идеализма като „непрактичен“. Нашият идеализъм е бил изключително практичен: това е причината да имаме свободна операционна система GNU/Линукс. Хората, които обичат тази система, би трябвало да знаят, че тя е нашия идеализъм, реализиран на практика.

Ако „работата“ наистина беше свършена и нямаше нищо спорно, освен заслугите, навярно би било по-мъдро да оставим това настрана. Но ние не сме в това положение. За да вдъхновяваме хората да вършат работата, която трябва да се свърши, ние трябва да получим признание за вече свършеното от нас. Моля, помогнете ни, като наричате операционната система GNU/Линукс.

---

Това есе е публикувано в книгата Свободен софтуер, свободно общество: избрани есета от Ричард М. Столман.