Науката трябва да отстрани от пътя си авторското право

от Ричард М. Столман

Тази статия се появи в „Нейчър уебдибейтс“ през 2001 г.

Навярно всеки знае, че научната литература съществува, за да разпространява научно знание, и че научните списания съществуват като проводници на този процес. Следователно правилата за използване на научната литература би трябвало да помагат за постигането на тази цел.

Правилата, които имаме днес, известни като авторско право, са били установени във времената на печатарската преса, която по своята същност е един централизиран метод за копиране в големи производствени мащаби. B условията на печатарството авторското право над статиите се явявало ограничение само за издателите на списания, понеже изисквало от тях да получат разрешение да публикуват статия, а също и за евентуалните плагиати. То помагало на списанията да функционират и да разпространяват познание, без да се меси в ползотворната работа на учени и учащи се, в качеството им на автори или читатели на статиите. И тези правила добре пасвали на цялата система.

Съвременната технология за научни публикации обаче е Световната мрежа. Възниква въпросът, какви правила биха гарантирали възможно най-широкото разпространение на научните статии и знания в мрежата? Статиите трябва да бъдат разпространявани в несобственически файлови формати и да предоставят на всички хора отворен достъп. И всеки човек трябва да има правото да им прави „огледални копия“, т.е. да препубликува дословни версии с подходящо признание на авторството.

Тези правила следва да са приложими както към минали, така и към бъдещи статии, когато те биват разпространявани в електронен вид. Но няма критична потребност да се променя сегашната авторскоправна система когато става дума за публикациите на хартия, защото не при тях е проблемът.

За съжаление, изглежда, че не всеки е съгласен с очевидните истини в началото на тази статия. Много издатели май вярват, че целта на научната литература е да им осигурява материал за печатане и причина за събиране на абонаментни такси от учени и студенти. С други думи, в мисленето си те объркват целите със средствата.

Техният подход е да ограничават достъпа, дори само за четене, до онези, които могат да си позволят да си платят — и си плащат. Издателите използват закона за авторското право, който продължава да е в сила въпреки неприложимостта му над компютърните мрежи, като извинение за това, че спират учените да изберат нови правила на научното публикуване.

За доброто на научното сътрудничество и за бъдещето на човечеството, ние трябва генерално да отречем този подход, проявяващ се не само в установените обструктивни системи, но и в сбърканите приоритети, които ги крепят.

Издателите на списания понякога твърдят, че достъпът до съдържанието онлайн изисква скъпи и мощни сървъри, и че разходите по поддръжката им налагат въвеждането на такси за достъп. Този „проблем“ е следствие от собственото си „решение“. Дайте на всекиго свободата да прави огледални копия и библиотеките по целия свят ще се надпреварват да правят огледални сайтове, за да отговорят на търсенето. Това децентрализирано решение ще намали натоварването на мрежовия трафик и ще осигури по-бърз достъп, като същевременно ще предпази научните архиви от инцидентни загуби.

Издателите също изтъкват, че хонорарите за редакторите изискват такса за достъпа. Нека да приемем, че трудът на редакторите трябва да се заплаща; но пак, заради това копче няма нужда да се шие цял балтон. Разходите за редактиране на една обикновена статия са между 1% и 3% от разходите за финансиране на изследването, което стои зад нея. Толкова нисък процент на този разход едва ли може да служи за оправдание за пречките пред използването на резултатите.

Вместо това, разходите по редактирането могат да се покриват, например, под формата на такса за страница от авторите, които могат да ги вземат от спонсорите на изследователската дейност. Самите спонсори не би трябвало да имат нищо против, като се има предвид, че понастоящем плащат за публикацията по още по-тромав начин, чрез абонамент на университетската библиотеката за списанието. Променяйки икономическия модел, като вече разходите по редактиране се правят от онези, които финансират изследванията, можем да елиминираме явната нужда от ограничаване на достъпа до резултатите от тези изследвания. В извънредните случаи, когато публикациите идват от учени, които не са свързани с дадена научна институция или компания, и нямат спонсор на изследването си, те могат да бъдат освободени от таксата за страница, която да се вземе от спонсорираните автори.

Друго оправдание за таксите за достъп до онлайн публикациите е, че с тях се финансира прехвърлянето на печатните архиви на списанията във вид за публикуване онлайн. Че тази работа е нужно да се свърши — нужно е, но трябва да търсим алтернативни източници на финансирането ѝ, които не са свързани с възпрепятстването на достъпа до научните резултати. С това самата дейност няма нито да се усложни, нито да се оскъпи. Но е истинско противоречие и разхищение архивите да се цифровизират, а достъпът до тях да се ограничава.

Конституцията на САЩ казва, че авторското право съществува, за да „насърчава прогреса на науката“. Ала когато то започне да спъва прогреса, науката трябва да отстрани авторското право от пътя си.